Бяхме в първи курс журналистика. Нери ми звънна късно. Искаше да сподели нещо важно. Аз живеех срещу джамията. Седнахме на стълбите до ЦУМ.

Каза – нямам  на кого друг да го кажа. Наближаваше полунощ. Започна да разказва какво научава от чичовците си за приготовленията по места за смяна на имената.

Говорехме дълго за това: тя – Нериман  Юлейманова, и аз – Еми  Барух

Както казваше Нери:

– Дай  да си го споделим ние, малцинствата!

Не сме знаели, че говорим под прозорците на Министерския съвет. Задържаха ни едни милиционери. Отведоха ни в патрулката. Взеха ни данните. Не помня какво говореха, не помня и да са ни заплашвали, а ние бяхме убедени, че ще ни изключат от университета. Бяхме говорили ядно, не бяхме спестявали квалификациите за онова безобразие.

Нищо не се случи тогава. Случи се началото на едно от най-скъпите приятелства – със  смешни, съкровени, споделени, понякога гневни, понякога възторжени емоции на случващото се с нас, с приятелите ни, с любовите ни, с професията ни, със съдбите ни.

Имахме и такъв студентски епизод – бяхме  влюбени в едно и също момче. …

Това е една друга история и Нери много смешно я разказваше!

Харесвахме едни и същи книги, имахме едни и същи мечти за онова, което Нери наричаше “журналистико мио”, за опитите ни да лавираме в онова минирано от клишета и фалш слово…

Викахме си “Смерч”, “Смерчоний”. По-често тя на мен, отколкото аз на нея.

Сашо Диков от Нери го научи.

Прескачам хилядите километри по маршрута Пловдив – София.

Споделените радости от това, което пише Евгений.

Споделените възторзи и разочарования от срещите с хора.

Няма в главата ми стройна хронология на всички нейни маршрути, на всички нейни битки, на всички нейни мълчаливи подкрепи.

Когато влезе на “Дондуков” 2, отвори вратите за колегията. Всички можеха свободно да влязат в пресцентъра на Президента. Носеше на ръце акредитираните към институцията колеги. Помагаше на всички.

Нерко! Смерч….

Прочетено във фейсбук профила Emmy Barouh